Макар и извън Европейския съюз, Турция ни води с няколко обиколки в биоземеделието.
Откакто България е в ЕС, май много обичаме да се сравняваме с турците, за да се почувстваме поне в едно нещо напред. Само че като стане дума за биоземеделие, се оказва че хем си приличаме, хем те са ни задминали с няколко обиколки.
Турция има слънце, плодородна земя и много хора, които не ги мързи да я обработват, има и традиции в отглеждането на земеделски продукти в хармония с природата. Няма евросубсидии, няма си и постсоциалистическо селско стопанство. Има обаче специално законодателство за насърчаване на биоземеделието. То позволява цели селски кооперации да получат групов био сертификат, за да намалят разходите си. Има и преференциални условия от държавната селскостопанска банка, както и 60-процентова държавна субсидия за био фермерите. В резултат, това е страната на трето място в Европа по брой на био фермите – цели 20 000, а през 2003 г. износът им е бил на стойност 40 милиона долара. Турция е и най-големият производител на био памук в света – тазгодишната реколта се очаква да донесе 2 милиарда долара.
Почти една трета от турците си вадят хляба със селско стопанство. Повечето ферми са традиционно малки, от семеен тип. Продукцията им общо взето отговаря на био стандартите откакто свят светува, но през последните няколко години масово се сертифицират и изнасят за страните от ЕС. С ниските цени на био храните си, страната е много примамлива за европейските търговци, които трябва да задоволяват нуждите на един постоянно разрастващ се пазар. Затова просто издирват турски ферми, работещи на принципа на био производството без даже да го знаят, и се появяват на място със сертификационен протокол в едната ръка и примамлив договор за износ в другата.
Така, подобно на българското био производство, практически цялата реколта на турските био ферми се озовава в страните от ЕС. Това обаче означава, че основната част от печалбата е за посредниците. Местните производители често не се пазарят и са доволни дори от изкупна цена леко по-висока от тази, която получават колегите им на вътрешния пазар. От друга страна дори малката разлика в изкупните цени означава, че евентуалните излишъци над договореното с чужбина буквално си изгниват неоползотворени. През последните години все пак има известен ръст на потреблението на био продукти в Турция и фермерите се надяват тепърва да предизвикат бум на местния пазар.
Всичко това звучи доста вдъхновяващо, защото и ние в България в голяма степен имаме същите традиции. И тук има много хора, които си обичат земята, произвеждат земеделска продукция най-напред за собствени нужди и са скептични към използването на изкуствени торове и пестициди. В такива стопанства преходът към био производство е само една малка и лесна стъпка и вероятно все повече фермери ще искат да я направят. Особено пък ако ние като потребители проявим по-голям интерес към биографията на плодовете и зеленчуците, които си купуваме. Тогава имаме съвсем реален шанс да видим български био продукти и на кварталния пазар.